Първият самостоятелен албум на "бащицата", както повечето 'метъляги' наричат Айоми, излиза през 2000 година. Отнема му доста време да го запише, от 1996 до 2000. Но накрая, на 17 октомври, 2000, Iommi, излиза, чакащ феновете да го чуят. В музикално отношение, песните не се различават коренно от стиловете, в които е творил преди това китаристът. Имаме тежки, бавни, дуум рифове, смяна на темпото в някои от парчетата, което явно идва от творческата плодовитост на Айоми, както и майсторски изпълнени сола. Но има и някои отлики, разбира се, тъй като вокалният състав е различен във всяка една песен, а всеки вокалист допринася с нещо свое, върху звученето и цялостната концепция на песента.
Албумът е открит от парчето "Laughing Man (In The Devil Mask)", изпълнено в тандем с Хенри Роулинс. Песента грабва с готиния риф, но има известна доза "американска лиготия" в изпълнението на Роулинс, която някак не ми се връзва с аристокрацизма на Айоми.
"Meat", изпълнена от Deborah Anne Dyer, по-известна като Skin. Това е добро парче, въпреки съмненията на много "задълбочени познавачи" на творчеството на Айоми, че тя се справя с тежките му рифове. Тя доказа, че може да изпълни вокалите по най-добрия начин, в тази дуум композиция, и в този мощен припев.
"Goodbye Lament" е единственият сингъл от албума. Успява да се докосне до чартовете, като журналистите обръщат внимание на класацията Mainstream Rock Tracks, в която песента се настанява на 10-та позиция. Дейв Грол участва в парчето, като в началото на песента, ми бе трудно да повярвам, че това е композиция, поместена в албум на Айоми. Но навлязох в парчето и разбрах, че това е сполучлива амалгама между хеви рифовете на китариста, малко гръндж вокали на Грол и алтърнатив аранжимент. Така започнах да оценявам качествата на "Goodbye Lament".
Вокалите на Фил Анселмо в Time is Mine в началото звучат добре, но това крещене никак не ми допада, на което Анселмо подлага слушателите. Иначе рифът е безупречен. Подобен коментар бих направила и за Patterns със Серж Танкиан, който не "крещи", но въпреки това нещо във вокалите му, ме смущава.
Black Oblivion e парче с Били Корган. И е сравнително по-дълго, ако го сравняваме с останалите в тавата. В лирическото отклонение на песента, започнах да се чуя, дали не пее някакво момиче. Малко се обърках. Но като оставим това настрана, трябва да кажа, че в тази песен се наблюдава рязка смяна на темпото. Към средата започва да звучи съвсем различен риф. Това се случва няколко пъти, но след петата минута, смятам че е фантастично, особено бас линиите (Лорънс Котъл - сешън басист и по времето на записите на Headless Cross, страхотен албум на Black Sabbath от ерата на Тони Мартин). Айоми прави фантастично соло, мелодично и релаксиращо.
Осмото парче е с Питър Стийл от Typo O Negative, Just Say No To Love - плътният глас на Стийл си пасва идеално с дуум рифовете на Айоми. Но безспорно най-доброто парче тук е това с Ози Озбърн, и Бил Уорд на барабаните - Who's Fooling Who. Магията се усеща още от първата нота. Гласът на Ози върви най-добре и естествено с китарата на Айоми и ритъма на Уорд. В средата също има отклонение, смяна на темпото - страхотен ритъм.
Into The Night - Песен с Били Айдъл, който заедно с Грол и с Озбърн е най-добрият вокалист в албума. Да го чуя да пее под бавните тежки рифове на Айоми, беше страхотно, защото това е доста по-различна светлина в творчеството на Айдъл. И тук има енергична, мощна и ритмична смяна на темпото.
Връх: "Goodbye Lament", "Who's Fooling Who", "Into the Night"
Няма коментари:
Публикуване на коментар