Един добър албум, излязъл в период на трудности, с които Deep Purple съумяват да се справят само временно. Въпреки, че записите са белязани от трета смяна в състава на групата, както и от изнервената обстановка след напускането на Гилън и Глоувър, 'Burn' успява да се наложи като един от най-добрите албуми на състава, и като силен дебют на Дейвид Ковърдейл и Глен Хюз - новите членове във вече огромното семейство на Deep Purple. Въпреки феновете, които са на три фронта: "За" Гилън, "За" Ковърдейл", и тези, от които съм и аз "За" Deep Purple, без значение единия или другия, та, въпреки неединната позиция на почитателите на групата, от този албум има доста класики, които грабват вниманието на слушателя. Е, вярно е, че сменят концепцията - от нетърпящ възражение хард рок, до буги, примесен с фънк, малко соул, и така се получава един несвойствен за музиката на Deep Purple, микс. Но пък успешно съчетан с плътния глас на младия 23 годишен Ковърдейл, и още по-младия Хюз. На практика, освен с чудесен вокалист, в лицето на Ковърдейл и брилянтен басист, в това на Хюз, Purple се сдобиват и с втори доста добър певец, отново става дума за Глен Хюз. В тавата, а и във всички останали, в които той участва, личи една сериозна амбициозност. Дори в Stormbringer, има песен, само с вокали на Хюз. И тук може да са се получили някои недоразумения, няма как да не е имало. Но да се върнем на Burn.
Албумът е открит с Burn, един блестящ риф на Ричи, подкрепен от Джон Лорд, който винаги е допринасял за уникалното звучене на Purple. Страхотни вокали "IT's Burn". . . Обръщам внимание и на новата ритъм секция, е да, нова е само наполовина, тъй като Йън Пейс е единственият постоянен член на групата още от самото и начало. Какво да кажа са солото на Ричи по средата на песента, едно майсторски изсвирено соло, технично, мелодично, звучи донякъде класически, но това е Ричи - един от най-добрите. Естествено и Лорд се доказва за пореден път с хамънд органа, и наистина от тези две сола на Блекмор и Лорд, лъха голяма доза влияние от класическите композитори, от които Джон Лорд е доста повлиян.
Might Just Take Your Live, по - спокойно парче, в което и Хюз има самостоятелна партия. Именно от него идват тези фънк настроения. Lay down Stay Down - рокендрол ориентирано парче, с много живост, енергия и настроение, общо взето всички парчета от този тип водят със себе си, един повишен градус на насторението. Такъв тип песен е и Whats going on Here. Sail Away е едно от най-силните парчета на бандата, определено това е така. Страхотен ритъм, страхотен риф, перфектно звучене на "новия" тандем Ковърдейл-Хюз. You Fool no ONe - парче, пълно с енергия, трябва да отчетем и перфектната работа на Йън Пейс, която точно тук проличава много добре. Слушайки тази песен, се сещам за знаменития California Jam ' 74, който съм гледала безброй пъти на VHS касета. Там Deep Purple показват защо са едни от най-добрите, и какво всъщност могат най-добре. А то е да свирят безспирно и да грабват сърцата на огромната публика. Безспорно звездата на изпълнението е Блекмор, с невероятното соло, каквито и думи да използвам, няма да мога да компенсирам удоволствието от самото слушане на песента, на Purple, а и въобще на солата на Ричи.
Mistreated - блус ориентираното парче, в което "зеленият" Ковърдейл, без "чужди" намеси (на Хюз), изповядва душата на тъжния блусар. "Самотен съм", казва Дейвид, под звуците на стратокастъра на Ричи, който подсилва ефекта на песента. Няма как да не забележа, не огромната, но как да кажа, сериозна промяна в гласа на младия Ковърдейл. Звучи по-плътно, по-блусарски, по-естествено, първично и непринудено. Накратко - невероятна ритъм секция, мелодичен бас в средата на песента и частта със солото на Ричи. Това е една песен, която категорично казва, че Deep Purple са толкова мощни, както и преди, че те са отново готови да покоряват върхове и да оставят класики след себе си. Това парче е ясна заявка на Ковърдейл, че кариерата му няма да свърши току така. Той добива самочувствието и смелостта да докаже себе си, да се появи пред музикалния свят и да завоюва мястото си там.
А200 е един изключителен инструментал, (който критикът Фернандо Ривадавиа нарича 'скучен финал'), в който главно действащо лице е Лорд. Уникално интро, сякаш гледам британско сай-фай шоу от 70-те (Тhe Tomorrow People например). Инструментал със страшна ритъм секция. Малко по-нагоре говорех за невероятния тандем Ковърдейл-Хюз, но сега казвам Пейс-Хюз. Жалко, че това парче, някак остава в сянка, като ли че не е така широко разпространено, но Лорд, Пейс и Хюз се справят феноменално тук.
Връх: Burn, Sail Away, Mistreated, A200
Няма коментари:
Публикуване на коментар