DP води началото си от 1968-петима млади музиканти, обичащи рока и готови да покажат на света какво могат.
Джон Лорд - пианист Членува в групата от 1968 до 1976, когато се присъединява към Whitesnake с Дейвид Ковърдейл. Завръща се, когато групата
DP се събира отново през 1984, остава
до 2002.
DP се събира отново през 1984, остава
до 2002.
Профил
Цялото име на Лорд е Джон Дъглас Лорд. Роден е през 1941 на 9 юни, зодия близнаци. Той е типичен, отдаден на пианото музикант. Истински виртуоз, който със своя ”хамънд орган”, украсява, стилизира и развива звученето на DP. Именно в тази група, въпреки присъствието на Блекмор, Лорд развива таланта си и качествата си на виртуозен пианист. Малкият Джон наследява любовта към музиката от баща си, както повечето известни музиканти. Баща му е саксофонист в местния танцов състав в родния му град Лестър.
Детството на Джон минава в уроци по пиано и десетгодишно музикално обучение в Държавното музикално училище, а след това и в Кралският музикален колеж. След седемнадесетата си годишнина, се записва в Централното училище за художествено слово и драма в Лондон, но не се задържа дълго там. Посвещава се на музиката и се превръща в професионалист. Формирането на музикалните му предпочитания не е трудно. Въпреки, че се увлича по класически произведения, новото време и вълната от рокендрол банди и блус изпълнители го омайва. Джон разбира, че
рокендролът е именно за него.Младият Джон свири в малки клубни банди, популярни в Лондон, както и в Националният младежки джазов оркестър, по-късно сменя името си на „Бил Аштън Комбо”, след това в Дон Уилсън Комбо, която се преименува няколко пъти. След прекратяване на участието си в тези банди, Лорд става студиен музикант. Така през 1967 г. , се запознава с Ник Симпър - първият басист на DP.
Ник Симпър - басист
Членува в групата от 1968 до 1969.
Профил
Цялото му име е Никълъс Симпър, роден е на
3 декември 1945 г. в Саутхол, зодия скорпион. За родените под този знак е типична упоритостта и силата. „Стига да съм жив и здрав, ще стана голям музикант”, мисли си той. Основава своя собствена група „Some other guys”, малка клубна група. Друг състав ”Simon Raven Cult”, където е бас китарист. Тук той иска да привлече Кийт Муун - енергичният и голям, но само на умения, не и на ръст, барабнист, който става известен с „The Who”, но това начинание не потръгва.
Крис Къртис от „The Surchers”, при когото Джон Лорд живее, години преди времето, за което говоря, участва в събирането на момчетата. Запознава се с мениджъра Тони Едуърдс, който става мениджър на DP. Щом Къртис разказва на мениджъра за прохождаща група, той се заинтригува. Тогава Крис звъни на Лорд и Симпър, които пък решават да изпратят телеграма на Ричи Блекмор, когото гледали в група „Savages”.
Профил
Цялото му име е Никълъс Симпър, роден е на
3 декември 1945 г. в Саутхол, зодия скорпион. За родените под този знак е типична упоритостта и силата. „Стига да съм жив и здрав, ще стана голям музикант”, мисли си той. Основава своя собствена група „Some other guys”, малка клубна група. Друг състав ”Simon Raven Cult”, където е бас китарист. Тук той иска да привлече Кийт Муун - енергичният и голям, но само на умения, не и на ръст, барабнист, който става известен с „The Who”, но това начинание не потръгва.
Крис Къртис от „The Surchers”, при когото Джон Лорд живее, години преди времето, за което говоря, участва в събирането на момчетата. Запознава се с мениджъра Тони Едуърдс, който става мениджър на DP. Щом Къртис разказва на мениджъра за прохождаща група, той се заинтригува. Тогава Крис звъни на Лорд и Симпър, които пък решават да изпратят телеграма на Ричи Блекмор, когото гледали в група „Savages”.
Ричи Блекмор - китарист
Членува в DP от 1968 до 1975, след това се завръща през 1984, за да напусне окончателно през 1993.
Профил
Ричард Харолд Блекмор е роден на 14-ти април 1945 в Уестън Супер Меър близо до Бристол. Първата си китара получава като подарък от баща си и когато е на 11, започва да взема уроци по класическа китара. Когато навършва 16 годишна възраст, вече започва да се говори за техниката на Ричи, но той иска да е най-добрият, затова не спира с упражненията. Ричи е енергичен, иска да доминира над останалите и почти никога не показва емоции, винаги е навъсен, раздразнителен. Както за зодията на Ричи (овен), така и за самият него важи това, че не обича заповедите и често е припрян в разговорите и сработването си с колеги и семейството си. Това ще се окаже голям проблем за самата DP и за понататъчните колеги на Блекмор. В много биографии наричат ексцентричният китарист ”човекът без усмивка”. Преди да продължа по-нататък към развитието на младия Ричард, искам да спомена един куриоз по време на гостуването му тук в България. Ричи поръчва в стаята му да бъдат затъмнени всички прозорци, защото под действието на пълнолунието, щял да се превърне във върколак, което е непотвърден слух.
Любопитно за Ричи е, че е почитател на виното, Jethro Thull и Abba. Любимият му певец е Пол Роджърс от Free, Bad Company, харесва Джеф Бек и Ерик Клептън като стил на свирене, а вдъхновители са Лес Пол, Бъди Холи и Джанго Райнхарт, който е вдъхновител и на Тони Айоми.
Ричи отива в Англия*, за да започне в новия състав на Лорд и Къртис. Тук следва малко объркано време, в което Къртис се опитва да бъде вокал, но ексцентричните му идеи не допадат на Лорд и Блекмор. Идва барабанист на име Роби Уудман, който не успява да се сработи с останалите и напуска. Междувременно гореспоменатият бизесмен Тони Едуърдс, заедно с Джон Колета, купуват скъпа техника, защото вярват в бъдещето на състава, макар и релано погледнато, все още да няма такъв. За това пускат обява в „Melody Maker” за прослушване на вокалист и барабанист. Интересен факт е, че Йън Гилън - тогавашен вокалист на The Javelins, отказва на Симпър да се присъедини към новия състав.
Истината е, че прослушването не е сполучливо, на него се явява и Род Стюърт, но най - невероятното е, че Блекмор и Лорд дори му се смеят. Известно време удрят на камък, докато не откриват Род Евънс (вокали) и Йън Пейс (барабани).
Род Евънс - вокалист
Ричи отива в Англия*, за да започне в новия състав на Лорд и Къртис. Тук следва малко объркано време, в което Къртис се опитва да бъде вокал, но ексцентричните му идеи не допадат на Лорд и Блекмор. Идва барабанист на име Роби Уудман, който не успява да се сработи с останалите и напуска. Междувременно гореспоменатият бизесмен Тони Едуърдс, заедно с Джон Колета, купуват скъпа техника, защото вярват в бъдещето на състава, макар и релано погледнато, все още да няма такъв. За това пускат обява в „Melody Maker” за прослушване на вокалист и барабанист. Интересен факт е, че Йън Гилън - тогавашен вокалист на The Javelins, отказва на Симпър да се присъедини към новия състав.
Истината е, че прослушването не е сполучливо, на него се явява и Род Стюърт, но най - невероятното е, че Блекмор и Лорд дори му се смеят. Известно време удрят на камък, докато не откриват Род Евънс (вокали) и Йън Пейс (барабани).
Род Евънс - вокалист
Членува в групата от 1968 до 1969.
Профил
Родерик Евънс е роден на 19 януари, 1947, в град Слау, Бъркшир, Англия. Преди DP, Род членува в група „The Maze”, откъдето идва и Йън Пейс. След излизането си от Purple има кратка солова кариера, след която става диркетор на санаториум по дихателна терапия в Америка до 1980. С него DP достигат и до съд, когато концертира с още 4-ма музиканти, които
приличат на тези от групата, под името DP.
приличат на тези от групата, под името DP.
Йън Пейс-барабанист
Свири в DP в периода от 1968-1976, след това се завръща през 1984 и остава в групата до ден днешен. Пейс е единственият музикант от DP, който свири във всички албуми на групата, която не е имала друг барбанист.
Профил
Роден е през 1948 на 29 юни - зодия рак. Цялото му име е Йън Андерсън Пейс и той като другите е типичен англичанин, но от Нотингам. Израства в семейство на музикант, и затова се увлича по музиката. Ориентира се към барабаните,с лед като в началото на 60-те свири в оркестъра на баща си. През 1966 пък се присъединява в „The Maze”,заедно с Род Евънс. Като типичен представител на зодия рак, Пейс е носител на своен-равие, любопитство, настойчивост. Често го смятат за „човекът в сянка”, еквивалент на Джон Пол Джоунс от Led Zeppelin, може би заради стеснителността и предпазливостта си.
Техниката на Пейс е забележителна, тъй като е един от малкото барабанисти, които вдъхновени от Бъди Рич, използват суинг и джаз похвати в иначе наелектризиращия си стил на свирене. Особеност при Пейс е, че е
левичар, и е в краткия списък на барабанистите, които използват най-много лявата си ръка, другият е Фил Колинс. Ринго Стар, който също е левичар, се научава да свири и с дясната. Забелязан, благодарение на уникалния си стил и страхотното чувство за ритъм, младият 19 годишен младеж се озовава в Deep Purple.
Любопитно за Пейс е, че е женен за Джаки - сестра близначка на съпругата на Джон Лорд, което освен колеги, ги превръща и в баджанаци (хаха). Пейс има 3 деца - Джеймс, Ейми и Кали.
Техниката на Пейс е забележителна, тъй като е един от малкото барабанисти, които вдъхновени от Бъди Рич, използват суинг и джаз похвати в иначе наелектризиращия си стил на свирене. Особеност при Пейс е, че е
левичар, и е в краткия списък на барабанистите, които използват най-много лявата си ръка, другият е Фил Колинс. Ринго Стар, който също е левичар, се научава да свири и с дясната. Забелязан, благодарение на уникалния си стил и страхотното чувство за ритъм, младият 19 годишен младеж се озовава в Deep Purple.
Любопитно за Пейс е, че е женен за Джаки - сестра близначка на съпругата на Джон Лорд, което освен колеги, ги превръща и в баджанаци (хаха). Пейс има 3 деца - Джеймс, Ейми и Кали.
Един по един групата се събира. В нея членуват петима музиканти, които са решени да постигнат нещо значимо.Това са Джон Лорд (клавишни), Ричи Блекмор (китара), Йън Пейс (барабани), Ник Симпър (бас китара),и Род Евънс (вокали).Това е първият облик на DP - петима добре изглеждащи млади мъже с топирани коси и модерни за времето си дрешки.
Вече готовият състав, решава, че за да постигнат успех, трябва да вървят по „вече утъпкан път”, затова правят доста версии на много по-ранни изпълнители, като ги доукрасяват със звуци различни от общоприетите до този момент. Някои критици ги наричат мързеливци и не достатъчно нахъсани.
Годината е 1968, а Deep Purple издават дебютния си албум „Shades of Deep Purple”. Албумът съдържа доста кавъри, подплътени със скрибуцащата китара на Ричи. Това са Hush на Джо Саут, която става хит сингъла на групата от периода им с Ник Симпър и Род Евънс. Другите кавъри са “I’m so glad” на Скип Джеймс, ”Help!” на Бийтълс,”Hey Joe”, на Джими Хендрикс. В интерес на истината, DP популяризират изключително песента „Hush”, благодарение на тяхната версия, песента е възродена и и е вдъхнат нов живот. Новият материал, съчинен от DP се състои в „And the Adress”, ”One more rainy day”, ”Prelude:Happines, love help me!”, ”Mandrake Root, песен която включва разнообразни звуци и ефекти и уникален аранжимент. В буквален превод името означава „корен от мадрагора”, а мандрагората е растение от семейство Картофови. Според средновековни легенди, мадрагората се среща край бесилки, където пониквала и злокобно напомняла за смъртта. Освен това растението се използвало за различни магии и ритуали и като силен халюциген.
Албумът е издаден и в САЩ през 1968 юли и достига 24 място в Billboard Pop Chart. Сингълът Hush има огромен успех в Америка, но във Великобритания остава някак незабелязан и недооценен. Липсата на успех в родината съпътства и други групи от този период, едни от които са Led Zeppelin. По повод неуспеха в Англия, Пейс казва пред списание „Мelody maker”, че са дали своя присъщ дух на песните и американците
знаят как да слушат. След това, вече завърнали се в Англия, DP получават покани за участия по клубове и фестивали. Но видимо англичаните не са заинтересовани от групата. „Чувствахме,че Англия не възприема добре новите групи, така както го правят в Америка, затова и пробвахме с американска звукозаписна компания. Бяхме късметлии в това отношение, че подписахме с американски лейбъл, който няма търпение да изкара хит, след голяма масирана реклама. Имахме далеч по-голяма свобода във финансов и в артистичен план, отколкото можехме да имаме с Британски лейбъл. Правило в работата на английските компании е, че не си губят времето и усилията, докато не се докажеш и наложиш в бизнеса, но това се промени по-късно”, казва Джон Лорд пред Beat instrumental magazine. Пейс допълва в Melody Maker, че парите играят голяма роля, за преминаването им към американски лейбъл, което потвърждава думите на Гилън. Той казва, че Пейс е ”сгоден за парите си”, постоянно смятал приходите си и дори се интересувал от валутни курсове.
Свирейки пред многохилядна публика по американските стадиони DP предвкусват какво ги чака, затова започват да правят песните за новия албум, който стилово не се различава от първия. Плочата носи заглавието „Тhe Book of Taliesyn”. Името е взето от уелски ръкопис, датиращ от XIVв. . Излиза първо в Америка на 11.12.1968, в Англия пускат албума чак през юли 1969. Записите са направени в краткия срок от 3 месеца, като започват да записват от началото на октомври.
Групата е решена да направи колкото се може повече авторски песни за
албума, повече отколкото в предишния. Listen, Learn, Ride on тези поучителни думи са заглавието на първият трак в албума. Песента е авторска на Лорд, Евънс и Блекмор, който е перфекционист и държи на перфектното изпълнение. Песента е с типичното тогава звучене на DP, все още в дебрите на 60-те. ”Wring that neck”, нейни автори са Блекмор,Симпър, Лорд и Пейс. Името идва от фраза, която момчетата използват, когато свирят на живо, описвайки стила на Симпър и Блекмор, които възпроизвеждат „твърд шум”. ”Shield” е стилизирана точно в духа на хипи движението в края на 60-те, с доста психаделик партии в голяма част от песните. ”Аnthem”, композиция на Джон Лорд и Род Евънс. Това е най-големият риск на групата, или по-точно скок в класическата музика. Песента съдържа много инструментални партии, изпълнени от Лорд.
Дийп Пърпъл избират вече познати песни, за да ги включат в албума като кавър версии. Това са: ”Kentucky woman” на Нийл Даймънд от 1967, а много от критиците смятат тази версия на DP за първата хевиметъл песен, „We can work it out”, песен на Бийтълс, „River deep,mountain high”, на Айк и Тина Търнър.
Два месеца след „The Book of Taliesyn”, правят “Deep Purple”. Плочата излиза през 1969, юни за Америка и ноември за Великобритания. Албумът е с психаделична линия, но и с нотки на прогресив саунд. Като цяло албумът не е от най-успешните, дори е сочен като слаб за възможностите на DP. Това се дължи на търканията между Блекмор и Лорд. Лорд все повече иска да смесва класически композиции с рок, което според Ричи е абсолютно недопустимо, те не са симфоничен оркестър, а рок група. Въпреки това импровизациите на Лорд са включени в албума, независимо от пламенните възражения на Ричи. Причината не е ясна, но албумът си остава незабелязан - в Америка успява да влезе в класациите, но само в крайните позиции, откъде не мърда.
Във Великобритания нещата са още по-зле, защото не успява да се вмести в никакви класации. Групата е в застой, всичко на всичко имат само 1 хит, който на всичкото отгоре е и кавър. Е, вярно, концертират в Америка, но това никак не е достатъчно. Отношенията между музикантите също са обтегнати и естествено най-много недоволства Ричи Блекмор. Не му харесва, че Джон Лорд иска да вплете класическа с рок музика, не му харесва, че Ник Симпър е затворен в себе си и почти не разговаря, и все повече не харесва Род Евънс, дори смята, че не може да пее. Кой знае какво е ми-
слил за младока Пейс, но просто не го е изрекъл.
Въпреки разногласията си с Лорд, Ричи решава, че не е добре да се разделя, нито с него, нито с Пейс. И двамата с пианиста смятат, че групата има нужда от „освежаване” и нови идеи. Така решават, грубо казано, да се оттърват от Евънс и Симпър, но подло го премълчават и зад гърба им, преговарят с вокалист и басист.
Вече готовият състав, решава, че за да постигнат успех, трябва да вървят по „вече утъпкан път”, затова правят доста версии на много по-ранни изпълнители, като ги доукрасяват със звуци различни от общоприетите до този момент. Някои критици ги наричат мързеливци и не достатъчно нахъсани.
Годината е 1968, а Deep Purple издават дебютния си албум „Shades of Deep Purple”. Албумът съдържа доста кавъри, подплътени със скрибуцащата китара на Ричи. Това са Hush на Джо Саут, която става хит сингъла на групата от периода им с Ник Симпър и Род Евънс. Другите кавъри са “I’m so glad” на Скип Джеймс, ”Help!” на Бийтълс,”Hey Joe”, на Джими Хендрикс. В интерес на истината, DP популяризират изключително песента „Hush”, благодарение на тяхната версия, песента е възродена и и е вдъхнат нов живот. Новият материал, съчинен от DP се състои в „And the Adress”, ”One more rainy day”, ”Prelude:Happines, love help me!”, ”Mandrake Root, песен която включва разнообразни звуци и ефекти и уникален аранжимент. В буквален превод името означава „корен от мадрагора”, а мандрагората е растение от семейство Картофови. Според средновековни легенди, мадрагората се среща край бесилки, където пониквала и злокобно напомняла за смъртта. Освен това растението се използвало за различни магии и ритуали и като силен халюциген.
Албумът е издаден и в САЩ през 1968 юли и достига 24 място в Billboard Pop Chart. Сингълът Hush има огромен успех в Америка, но във Великобритания остава някак незабелязан и недооценен. Липсата на успех в родината съпътства и други групи от този период, едни от които са Led Zeppelin. По повод неуспеха в Англия, Пейс казва пред списание „Мelody maker”, че са дали своя присъщ дух на песните и американците
знаят как да слушат. След това, вече завърнали се в Англия, DP получават покани за участия по клубове и фестивали. Но видимо англичаните не са заинтересовани от групата. „Чувствахме,че Англия не възприема добре новите групи, така както го правят в Америка, затова и пробвахме с американска звукозаписна компания. Бяхме късметлии в това отношение, че подписахме с американски лейбъл, който няма търпение да изкара хит, след голяма масирана реклама. Имахме далеч по-голяма свобода във финансов и в артистичен план, отколкото можехме да имаме с Британски лейбъл. Правило в работата на английските компании е, че не си губят времето и усилията, докато не се докажеш и наложиш в бизнеса, но това се промени по-късно”, казва Джон Лорд пред Beat instrumental magazine. Пейс допълва в Melody Maker, че парите играят голяма роля, за преминаването им към американски лейбъл, което потвърждава думите на Гилън. Той казва, че Пейс е ”сгоден за парите си”, постоянно смятал приходите си и дори се интересувал от валутни курсове.
Свирейки пред многохилядна публика по американските стадиони DP предвкусват какво ги чака, затова започват да правят песните за новия албум, който стилово не се различава от първия. Плочата носи заглавието „Тhe Book of Taliesyn”. Името е взето от уелски ръкопис, датиращ от XIVв. . Излиза първо в Америка на 11.12.1968, в Англия пускат албума чак през юли 1969. Записите са направени в краткия срок от 3 месеца, като започват да записват от началото на октомври.
Групата е решена да направи колкото се може повече авторски песни за
албума, повече отколкото в предишния. Listen, Learn, Ride on тези поучителни думи са заглавието на първият трак в албума. Песента е авторска на Лорд, Евънс и Блекмор, който е перфекционист и държи на перфектното изпълнение. Песента е с типичното тогава звучене на DP, все още в дебрите на 60-те. ”Wring that neck”, нейни автори са Блекмор,Симпър, Лорд и Пейс. Името идва от фраза, която момчетата използват, когато свирят на живо, описвайки стила на Симпър и Блекмор, които възпроизвеждат „твърд шум”. ”Shield” е стилизирана точно в духа на хипи движението в края на 60-те, с доста психаделик партии в голяма част от песните. ”Аnthem”, композиция на Джон Лорд и Род Евънс. Това е най-големият риск на групата, или по-точно скок в класическата музика. Песента съдържа много инструментални партии, изпълнени от Лорд.
Дийп Пърпъл избират вече познати песни, за да ги включат в албума като кавър версии. Това са: ”Kentucky woman” на Нийл Даймънд от 1967, а много от критиците смятат тази версия на DP за първата хевиметъл песен, „We can work it out”, песен на Бийтълс, „River deep,mountain high”, на Айк и Тина Търнър.
Два месеца след „The Book of Taliesyn”, правят “Deep Purple”. Плочата излиза през 1969, юни за Америка и ноември за Великобритания. Албумът е с психаделична линия, но и с нотки на прогресив саунд. Като цяло албумът не е от най-успешните, дори е сочен като слаб за възможностите на DP. Това се дължи на търканията между Блекмор и Лорд. Лорд все повече иска да смесва класически композиции с рок, което според Ричи е абсолютно недопустимо, те не са симфоничен оркестър, а рок група. Въпреки това импровизациите на Лорд са включени в албума, независимо от пламенните възражения на Ричи. Причината не е ясна, но албумът си остава незабелязан - в Америка успява да влезе в класациите, но само в крайните позиции, откъде не мърда.
Във Великобритания нещата са още по-зле, защото не успява да се вмести в никакви класации. Групата е в застой, всичко на всичко имат само 1 хит, който на всичкото отгоре е и кавър. Е, вярно, концертират в Америка, но това никак не е достатъчно. Отношенията между музикантите също са обтегнати и естествено най-много недоволства Ричи Блекмор. Не му харесва, че Джон Лорд иска да вплете класическа с рок музика, не му харесва, че Ник Симпър е затворен в себе си и почти не разговаря, и все повече не харесва Род Евънс, дори смята, че не може да пее. Кой знае какво е ми-
слил за младока Пейс, но просто не го е изрекъл.
Въпреки разногласията си с Лорд, Ричи решава, че не е добре да се разделя, нито с него, нито с Пейс. И двамата с пианиста смятат, че групата има нужда от „освежаване” и нови идеи. Така решават, грубо казано, да се оттърват от Евънс и Симпър, но подло го премълчават и зад гърба им, преговарят с вокалист и басист.
Няма коментари:
Публикуване на коментар