Deep Purple: Лилавият дим над водата (Дни на възход. Вторият състав)

Йън Гилън - вокалист

Членува в DP от 1969 до 1973, когато е заменен от Дейвид Ковърдейл, след това се връща във вече възстановената група през 1984, остава до 1989, когато Джо Лин Търнър го заменя за около година. От 1990 до сега, Гилън е вокалист на Дийп Пърпъл.

Профил

Роден е на 19 август 1945 в Хоунслоу, Англия. Заобичва рокендрола още от малък, обожава песните на Елвис Пресли. Преди Пърпъл има участие в няколко групи. “Moonshiners” е първата, там пее и свири на  перкуси. След това от 1961 до 1964 работи в  The Javelins, но от тази група, Йън неможе да се препитава, дори може да се каже, че гладува. Затова през 1964 се присъединява към вече професионалният и концертиращ състав „Episode 6”. Именно там среща и Роджър Глоувър - важна фигура в DP. Гилън има сестра, която е с 3 години по-малка от него, а той си спомня с умиление детските игри и караници с нея. Любопитно за него е, че има шотландско потекло, баща му Бил е от Глазгоу.

Роджър Глоувър – басист

Членува в DP от 1969 до 1973, когато е заменен от Глен Хюз, след което се връща през 1984 и остава до днешни дни в групата.

Профил  

Роджър Дейвид Глоувър - симпатичен уелсец, който е роден в Брекън на 30 ноември 1945, зодия стрелец. Роден е в Уелс, но по-късно заминава със семейството си (майка му Бренда и баща му Норман), когато е на 9 години, за британската столица. Там се ражда и сестра му Кристин. Първоначално се учи да свири на пиано, но в процеса на развитието си като музикант, Глоувър решава, че повече му се отдава баса. Освен добър музикант, подпомогнал развитието на Пърпъл, Глоувър се доказва и като добър мениджър, като се занимава с продуцирането на млади рок групи, още от времето си в DP. Едни от тези групи са шотландците от Nazareth, Judas Priest, Elf.
  Любопитно за Роджър е, че в момента живее в Швейцария с приятелката си Мириам, която му ражда дъщеричка Лусинда на 27.06.2009. Преди Мириам, Глоувър има два развода, а от първия си брак има дъщеря - Джилиан Глоувър (1976), която също се занимава с музика.
  Интересен е разказът на Гилън от първата среща между него и  Глоувър с Лорд и Блекмор. ”Още от самото начало,момчетата ми направиха голямо впечатление: искам да кажа, те изглеждаха толкова богати, толкова уверени и добре облечени, с бухнали прически”
  Вече в нов състав DP продължават напред, а феновете получават нещо много различно от общоприетото до този момент. В това има пръст Джон Лорд, който се вманиачава по проекта си „A concerto for group and orchestra”, а това много изнервя Ричи Блекмор. По време на репетиции, е много раздразнителен и „изперква” щом разбира, че „глупавото” concerto събужда интереса на мениджърите Колета и Едуърдс. Те ангажират „Роял Албърт Хол” за септември 1969. Естествено не липсват протести, както от страна на част от рок музикантите, така и на музиканти от оркестъра, но кой ли ги чува. Концертът става факт, а медиите проявяват голям интерес. BBC записва всичко и издава албум в Англия (1970), а после и в САЩ. Във Великобритания достига до 24 място, а в Америка 149. Явно британците харесват повече „симфоничната рок импровизация” и я намират за проява на добър вкус и стил. Същата тази вечер, неочаквано за Ричи, се превръща в триумф, но за негово нещастие не за него, а за Джон Лорд. Публиката аплодира около петнадесет минути, а точно в този миг се ражда и дъщерята на Джон Лорд.
   Във времето на репетициите на първия албум  на Гилън  и Глоувър с Пърпъл, Джон рядко присъства, заради работата си по concerto-то, което правят паралелно с “Deep Purple In Rock” , истинска класика в историята на рока. Албумът е  в типичен твърд рок стил и много критици смятат, че именно тук се корени началото на хевиметъла. Албумът излиза на пазара през 1970 на 3 юни. И наистина търсеното ”освежаване” е постигнато. Дали заради Гилън и Глоувър или заради успеха им в Роял Албърт Хол, не се знае.

Стилът на групата е „затвърден” и от психаделик рок група, която прави кавъри на Нийл Даймънд и Бийтълс, се прервръща в истинска хардрок машина, която е готова да „смели” публиката с ръмжащия хамънд орган на Лорд, виртуозните сола на Блекмор, пулсиращата ритъм линия на Глоувър и Пейс и обаятелния и чаровен глас на неповторимия Гилън. Песента, която издига DP до мечтаните върхове се нарича „Black Nights”. Излиза само като сингъл, но по-късно е добавена в юбилейния албум на групата по случай 25 години от създаването на  In Rock. Суперуспешният сингъл влиза в класациите и се превръща в един от най-силните на групата, както и на Великобритания като цяло.
  „Speed king”, невероятен шедьовър, който е наслада за слуха на всеки фен на DP. Майсторската гонитба на звуци между Лорд и Блекмор и взривяващото начало са преплетени и с мощния рев на Гилън. Уникална песен, реализирана незаслужено на Б-страната на сингъла „Black Nights”.
  „Child in Time” също заслужава сериозно внимание, заради преплитането на мелодии и вокални похвати. Това десетминутно рок произведение се превръща в един от вечните хитове на Deep Purple. Песента е написана още през 1969 и съдържа в себе си много от гледните точки на момчетата за света тогава. Протестна песен срещу войната във Виетнам. В нея има някаква магия, свързана с времето, в което е създадена, с едно тогавашно поколение, което се вслушва в песента по-внимателно, отколкото днес.
„Child in time” е един от химните на цял един музикален стил, и стои редом до гениалните композиции на Led Zeppelin и тяхната „Стълба към небето”- песен за надеждата или произведението July morning на Uriah Heep - песен за пробуждането и осъзнаването. ”Дете във времето” е сред песните, които вдъхновяват цяло едно ново поколение музиканти. Сред най-известните такива, които преработват песента и я пречупват през собствената си призма са Ингви Малмстиийн в албума Inspiration от 1996, Cactus Jack, които имат цял албум, посветен на DP, носещ името Deep Purple Tribute (2003). Има един любопитен факт при записа на Child in Time, свързан с Ричи и
по-точно с любимият му Fender Stratocaster, който сменя с „Gibson Les Paul”, специално за песента.
 Deep Purple In Rock носи дългоочакваното  признание в родината. Моментално се изкачва до 4-то място в Британските чартове. През април 2000, албумът е поместен в листата на списание „Q” за 100-те най-велики британски албума, създавани някога. ”In Rock” намира мястото си на 78 позиция, като първото заема „Revolver”  на Бийтълс.

                                                                        *  *  *

  Хонорарите на DP скачат, канят ги навсякъде, дори и в Top Of The Pops, имат хитов албум и сингли, с една дума те са в „центъра" „на британските и световни звезди. Започват да изграждат своя имидж и облик пред публика, и да трупат самочувствието на най-великата рок банда в света, както и всеки друг музикант. Ричи рядко се усмихва, Йън Пейс - гол до кръста и със занемарен външен вид, кръгли цветни очила, Джон Лорд с гъст мустак, Глоувър - все едно герой от уестърн, а Гилън - секси вокалистът. Но целият успех  като ли, че кара Ричи да „откачи”. Освен, че не се усмихва и рядко показва емоции, освен отрицателни, Блекмор постоянно създава проблеми и се превръща в „ябълката на раздора”. Започва да отказва да свири на бис,оставя останалите четирима  да довършат шоуто, като твърди, че публиката не го заслужава. Освен това не обича да излиза на сцената, пред друг изпълнител или група, за да не се окаже, че Purple са подгряващата група. Такъв е и случаят на джаз и блус фестивала в Плъмптън, когато група Yes трябва да свирят последни. За да ги спре, Ричи подпалва сцената без въобще да му пука, но в крайна сметка усилията му не дават плод, тъй като Yes излизат след тях. През 1971 пък следват разправии с Род Стюарт, с когото взаимно си раздават не особено любезни реплики и юмруци. Но за DP няма лоша реклама и вероятно тези изцепки на китариста, все още не ядосват никого.

Опиянени от успеха на албума In rock и от пробива в собствената си страна, DP предпиремат действия за следващия си албум ”Fireball”(1971). Aлбумът се превръща в един от трите им албума, които се заковават на първо място в британските класации, а в Америка добива златен статут с 500 000 продадени копия. В албума влиза един от хит синглите, но не и в британското му издание, а само в американското. Това е песента”Strange kind of woman”. В този период Роджър Глоувър има болки в стомаха, което притеснява останалите, без Ричи, който вече се е досетил, че ако "Родж умре, добра реклама ще е, ако го положат на сцената в катафалка." Но за щастие, Роджър Глоувър се съвзема, когато влизат в студиото за „Fireball”. В плочата също има силни парчета, радва се на вниманието на феновете, но незнайно защо остава в сянката на предишния. Момчетата са направили всичко изключително прецизно, дори и самите те да не мислят така. Именно тук са чудесните сола на Пейс в The Mule. Но освен Гилън, никой друг от останалите членове на групата, не смята албума за  класика, нещо повече, не мислят, че е добър. Единствената песен, която Гилън не одобрява е Anyone’s daughter. Той смята, че включването и в албума е грешка, въпреки че е доста весело и жизнерадостно парче, напомнящо кънтри музиката и някои от Saloon-ите с клатещи се врати.
Една от песните наистина заслужава вниманието ни. Това е „Fools” - истински шедьовър, в който Ричи прави уникално соло, което в първия миг бихме сбъркали с виолончело. Самият той сякаш вижда, че  е един от най-добрите китаристи, дори смята, че е най-добрият и въобще не страда от липса на самочувствие. „Ще сложа повечето китаристи в малкия си джоб”, а по-късно казва, че „всекиго би допрял до стената с инструмента си”.
Относно “Fireball”, това е един доста добър албум, който служи на Ларс Улрих от Metallica за вдъхновение, както той сам заявява в едно интервю. Барабанистът казва, че като чул албума си казал „Ще стана музикант”.

През 1971, момчетата подготвят заминаването си за Монтрьо, където да записват новия си албум ”Machine Head”. В програмта „Classic albums”, музикантите обясняват, че са записали албума в леденостудените коридори на грандхотела, в който отсядат. Албумът излиза през 1972 март. Това е албум,който става класически и участва интензивно в класациите. Достига отново първа позиция в британските класации, стои удобно там цели двадесет седмици, достига седмо място в  Америка и остава в „Billboard 200"  118 седмици. В албума е и песента - символ на DP и един от химните на рока. Smoke on the
water, която е написана след инцидент по време на концерт на Франк Запа в Женева. Избухва пожар, в следствие от изстрел на сигнална ракета. Над женевското езеро се понесъл димът - димът над водата. 

Интересен е фактът, че Ричи слушал може би българско радио (не е съвсем сигурен) и тогава му хрумват рифовете за Pictures of Home. Лорд казва, че за него тази песен е най-добрата в албума, въпреки, че в Lazy, той полага много повече усилия. Тази песен е един от шедьоврите, а при концертни изпълнения достига времетраене от 20 до 30минути, благодарение на импровизациите на Блекмор и Лорд, а пък и ако Пейс е в настроение за барабанно соло, песента сигурно може да продължи вечно.
  Песента „When a blindman cries” е записана по време на сесиите за Machine Head, но така и не намира място в албума. Истината е, че Ричи не харесва песента, тъй като е тих и нежен блус. Това се превръща в причината, да не изпълняват песента на живо, с едно изключение в Квебек, Канада на 6 април 1972, когато Ричи е болен, а момчетата се възползват от това. Песента незаслужено  е на Б-страната на сингъла Never Before, която не е много по-добра от When a blindman cries. Албумът излиза под опеката на собствения лейбъл „Purple Records”
  Групата е замаяна от огромния успех на плочата и медийното внимание. Та кой не би бил? Но напрегнатото ежедневие на един рок състав е много подтискащо за някои от музикантите.
„Всичко се превръщаше в кошмар и започна да ни се отразява много зле. Тътрехме се от място на място. Бих заменил всички пари, първокласни хотели, лимузините и всички облаги от рокендрола само за едно шоу в някой клуб или кръчма”, отсича Гилън. След всичкото напрежение, дори Блекмор е разстроен, намират го облян в сълзи в коридора на репетиционната. Разочарованието от  непрекъснатите обиколки, пътувания, както и умората водят до разправии и неразбирателство. В този период рядко някой одобрява, какво е направил другият и незнайно защо цялата група се настройва срещу Йън Гилън. ”Йън не бива да пееш така”. Естествено той не се чувства добре в тази обстановка и това ще се окаже пагубно за класическата линия.
  Следва турне в далечна Япония, където записват и Live албума ”Made in Japan”, използвани са сетове и от Осака, и от Токио.
  Въпреки, че  Гилън все още не е взел решение да се оттегли, това се очаква и за никого не е тайна, че след албума Who do we think we are (1973),  Глоувър и Гилън напускат. Още от записите на албума, цари видимо и осезаемо напрежение. Между музикантите е издигната бариера от самите тях. Нервите им са опънати докрай: Лорд и Гилън се спречкват заради сингъла Never Before, който според Лорд е „калпава плоча”. Стига се и до бой, когато Гилън си счупва ръката, след като е цапардосал дразнещия Ричи. Но според Гилън, ако мениджърите Колета и Едуърдс са им дали няколко месеца отдих преди записа на Who do we…, може би нещата не биха рухнали толкова трагично, или поне не толкова бързо.
„Създаването на този албум беше тъжна случка, защото на Ричи и на мен ни бе писнало да се търпим”,споделя Гилън.
  Петимата се събират в Рим, за да запишат последния (засега) албум на класическата линия. Групата отново използва мобилното студио на  Rolling Stones, което е доста търсено и от Led Zeppelin. Woman from Tokyo e хит-сингълът, който въобще не е издаван в Англия. Като цяло албумът е сред слабите, защото и в самото  изпълнение личи в какво настроение са музикантите в онзи период. Плочата е готова и излиза на бял свят на 26 януари 1973 за Щатите и през февруари 1973 за Великобритания. Въпреки албума, конфликтите не спират, този път между Блекмор и Глоувър.
По-късно Роджър разбира, че Ричи заплашил мениджърите, че "ако Родж не бъде уволнен, щял да напусне групата." Изборът на мениджърите дълбоко обижда Глоувър. Въпреки споровете им обаче, точната причина за спречкванията не се знае. Класическата петорка свири за последно заедно на 29 август 1973 в Осака, Япония, дори позират за последна снимка. Вече нищо няма да е същото, защото без да подозират стават жертви на собствения си успех.

  След разтурянето на една от най-добрите групи в света всеки поема по избрания от него път. Йън Гилън решава да стане бизнесмен и да отвори луксозен хотел в Северен Стоук, но бизнеса не процъфтява. Глоувър пък се радва на успех като продуцент.
  Но Блекмор, Пейс и Лорд решават, че DP трябва да продължи да съществува, но сега трябва отново да търсят басист и вокалист. Ричи харесва Пол Роджърс от разпадналата се група „Free”, но той отхвърля предложението на китариста, заради  групата Bad Company, която е в лейбъ-
ла на Led Zeppelin, Swang song. Ричи търси и Фил Линът от Thin Lizzy но не се получава.