Deep Purple: Лилавият дим над водата (Третият състав)

Басистът, който пее се нарича Глен Хюз. Задържа се в групата от 1973 до 1976 г. , когато идва краят на DP.

Профил 

 

Глен Хюз е роден през 1952 на 21.09 в Кенък, Стардфордшър, Англия. Напуска училище на 15 - годишна възраст и се отдава изцяло на музиката. Освен рокендрол, Глен харесва соул и черната музика. Успешно смесва тези стилове в начина си на пеене. Трябва да отбележим, че е чудесен певец. От 1968, Глен е фронтмен на Trapeze, докато не получава работа в Deep Purple.

Намерили басист, музикантите се нуждаят и от вокалист. Пускат обява в „Мелъди мейкър”, че търсят певец. Преслушват около 30 касети, и все повече започват да недоволстват от чутото, тъй като всички кандидати се стремят да подръжават на Гилън. Ричи е много подразнен от факта. Но има светлина в тунела - Йън Пейс попада на касета със запис на някой си Дейвид Ковърдейл, който изпратил към демото, и снимката си като бой скаут. Всички остават силно впечатлени от гласа на младия певец. Има нещо различно в него - гласът му е чувствен и дълбок ,с огромен диапазон, но някои критици злобно коментират Ковърдейл като казват, че е в групата само поради липса на по-добър.
                                                              *  *  *

Дейвид Ковърдейл - вокалист 

Членува в групата от 1973 до 1976.


Профил

Ковърдейл е роден на 22 септември 1951 в Салтбърн бай дъ сий, Северен Йоркшир, Англия. Завършва училището в Салтбърн. Израства в пъб, собственост на родителите му, подобно на Глоувър. На около 14 годишна възраст, Дейвид  вече има предпочитания относно музиката. Увлича се по The Kings, Pretty Things, по-късно се записва във висшето училище по изкуствата в Мидълсбър, където се запознава с Мики Мууди (който в последствие става китарист в White Snake). Дейвид минава през няколко локални състава  като „Denver mule” , “Skyliners”, които по-късно стават „The Covernment”. Известно време са подгряваща група на вече наложени състави, но нищо повече. Групата е обречена, а Ковърдейл няма пари, затова работи в бутик в Редкар, Йоркшир. Точно тогава, когато сякаш всичко отива подяволите, Дейвид получава доходоносния пост - вокалист на Deep Purple.
  Както винаги, все ще изникне нещо, което няма да се хареса на Блекмор, който този път подлага на критика външния вид на младия Дейвид. Затова му налага  строга диета.
В пълен състав, DP трябва  да преценят реакцията на публиката от смяната на Гилън и Глоувър. Затова трябва да направят съвсем нова плоча, която по нищо да не напомня за предишния състав. След трескава работа и композиране на парчета, които да звучат различно, DP се събират отново в Монтрьо, за да запишат „Burn” - новият албум. Плочата излзиа на 15.02.1974 и стилово е много различна от предишните. Ориентирана е към рокендрола, буги, блус и малко фънк. Звучи някак по-мелодично и меко. Повечето текстове са на Ковърдейл, който тайно негодува,т ъй като Ричи го кара да пише мрачни текстове, сеещи страх и чудовища.
  По време на записите на албума, Дейвид е  много притеснен и дори му се струва, че едва  ли ще се справи, но слушайки албума, никой не разбира вълненията му, защото  е безупречен.
  Първият сингъл е енергичната едноименна песен „Burn”, която отваря много от следващите концерти на Дийп Пърпъл. В албума влиза и страхотното чувствено парче Mistreated. Автори на песента са Ковърдейл и Блекмор. За нея Дейвид казва, че се е постарал и потрудил доста, но едва ли от умора в края на песента, се чува тежката въздишка на Ковърдейл. Плочата Burn достига 500 000 продадени копия в САЩ и си спечелва златен сертификат. Във Великобритания влиза в класациите и достига до трето място, а в американската 9. За да затвърдят новия албум и състав DP ,предприемат серия концерти. Първата изява е в Копенхаген, и макар сценичната треска, обхванала Ковърдейл и незнайно защо и Блекмор, се справят отлично, а отзивите отново са положителни.

Но Европа не е достатъчна, затова „трябва” да свирят и в Америка. На 6.04.1974 DP са в Калифорния на фестивала „Ontario Speedway”, заедно с Блек Сабат, Ийгълс и др. Ричи естествено негодува и тъй като смята, че са най-добрата група, иска да свирят на тъмно с изкуствено осветление. Изключително ядосан и предварително предупреден да не върши необмислени постъпки, накрая Ричи разбива китарите си, ту в техниката, ту в камерите, наранява един от операторите, изхвърля от сцената тон колони, пали брезент, мята го в публиката, както и парчета от китарата си. След изблика на китариста, една от групите, Emerson, Lake & Palmer не успяват да излязат на сцената, което е целта на Ричи. Те заплашват DP със съд.
  В групата започват да се образуват нежелани съревнования между Дейвид Ковърдейл и Глен Хюз. Постепенно това ще се превърне в скрита, ти-
ха война помежду им, а Ричи остава настрана от този проблем, сякаш не го интересува. Истината е, че Хюз иска да се докаже като по-добрия певец и се стреми да се наложи. Но нали вокалист е Ковърдейл?!
  През лятото на 1974, бандата се събира за следеващия албум „Stormbringer”, който излиза на 10.12.1974. ”Soldier of fortune” се оказва песента, евъргрийн, написана от Блекмор и Ковърдейл и изпълнена блестящо от него. Албумът се радва на успех в Америка, продава 500 000 копия, а в Англия 60 000. Но въпреки това отново има нещо нередно в групата,т ози път между Ковърдейл и естествено Блекмор. Китаристът никак не е доволен от блуса на Дейвид и фънка на Хюз. Ковърдейл пък добива самочувствие и се провъзгласява за лидер на групата, а Хюз  настоява да пее повече. Всеки срещу всеки. Но истината е, че Глен Хюз започва да дразни всички с перченето си и с жаждата си за слава. Кога дойде в DP, кога започна да раздава заповеди?! И така вече личи развоят на нещата.

Критиките към „Stormbringer” нарастват, а Блекмор напуска без въобще да направи изявление или пресконференция, просто ей така, сякаш въобще не го е грижа за Ковърдейл и нахалният Хюз, което се оказва, че е така. Последният концерт в този състав, по-важното - на Ричи Блекмор (поне засега) е на 7-ми април 1975 в парижката зала Олимпия. След всичко това, Лорд и Пейс са съгласни да прекратят дейността на DP след тръгването на Ричи. Но сякаш Ковърдейл и Хюз не са сигурни, че ако започнат кариера без името Дийп Пърпъл, ще успеят. Затова убеждават Пейс и Лорд да намерят китарист, който да замести Блекмор. Ковърдейл предлага младия американец Томи Болин. С него издават Come taste the band през 1975 и това се превръща в началото на края, тъй като плочата има нищожен успех. Йън Гилън, който следи резервирано и с недоверие кариерата на бившите си колеги, смята че трябва да прекратят съществуването на DP, докато не е станало прекалено късно.

  Под въпрос са качествата на Болин като китарист, тъй като на едно турне се разбира, че е наркоман, а наркотиците не влияят добре на свиренето. Самия-
ят Джон Бонъм от Led Zeppelin му го казва в очите и то на сцената пред многохилядна публика, на собствения им концерт. И наистина, наркотиците никога не са били част от живота на Дийп Пърпъл, е вярно те са „просто една пиеща дружинка”, както самият Гилън казва, но нищо повече. С промените в състава, и това се порменя, тъй като не само Болин е зависим, но и Хюз. Това положение става непоносимо за останалите и така се стига до едно безславно разпускане на иначе една легендарна група. За разлика от Хюз, Болин не се спасява от хероина. През 1976 г, е намерен мъртъв в хотелската си стая след свръхдоза хероин на 25 годишна възраст.