Няколко думи за LOU REED (1942-2013)

Lewis Allan Reed е роден на 2 март през 1942 г. В Бруклин, Ню Йорк в еврейско семейство. 

„Моят Бог е рокендролът! Той е скрита сила, която може да промени живота ти. Най-важното в моята религия е да мога да свиря на китара!”. 

И Рийд следва това свое правило неотлъчно през годините. Научава се да свири на китара само от слушане на музика по радиото. Развива музикалните си предпочитания към рокендрола и ритъм енд блуса и в гимназиалния си период вече има няколко участия в различни групи. Първите му записи са с дуу-ууп групата The Jades.

 

Сигурно вече се чудите какво значи дуу-ууп и, за да задоволя любопитството ви, ще спомена, че става дума за ритъм енд блус музика, която се развива в афроамериканските общности през 40-те години. Стилът добива мейнстрийм популярност през 50-те и началото на 60-те години. 

През 1956, когато Рийд е все още тийнейджър, е подложен на електрошокова терапия, която би трябвало да повлияе на бисексуалността му. През 1974 година, той пише песен по случая „Kill Your Sons”. В интервю Лу споделя:

„Слагат нещото в гърлото ти, за да не си глътнеш езика и вкарват електроди в главата ти. Ето това са препоръчали от Рокланд Каунти, за да не поощряват младежите към хомосексуализъм. Ефектът е, че губиш паметта си и ставаш зеленчук. Не можеш една книга да прочетеш. Тъкмо стигнеш до 17 страница и се налага да се върнеш отначало.”

Въпреки проблемите с паметта, Рийд, се записва в Сиракюз Юнивърсити през 1960 година, където учи журналистика, режисура и креативно писане. 

Тогава идва периода на The Velvet Underground. Лу се запознава с уелсеца Джон Кейл и двамата създават една по-различна група, група, която не пее за “флауър-пауър”, „мир и любов”. Това е група, която директно и без заобикалки възпява наркотиците и всички останали зависимости, които съпътстват живота на хората от музикалния бизнес по онова време (проституция, садомазохизъм, садизъм, сексуални отклонения).

Дебютът на групата се нарича The Velvet Underground & Nico (март 1967 от Verve Records).

Нико или Криста Пефген е една много симпатична дама, по народност германка, която работи с Лу Рийд и компания за първия им самостоятелен албум. Изпълнява водещите вокали в три парчета: Femme Fatale, All Tomorrow’s Parties, I’ll Be Your Mirror, както и беквокалите в Sunday Morning. Но, въпреки блестящото си представяне, колаборацията с Velvet Underground  е белязана от лични и професионални трудности. Цигуларят и басист Джон Кейл по-късно пише, че Нико се бавела в гримьорната доста време, правела странни суеверни ритуали за късмет и това често проваляло участията им. 

The Velvet Underground & Nico  е записан през 1966 по време на „Експлодиращото мултимедийно турне” на Анди Уорхол, който е и продуцент на тавата. Въпреки комерсиалния провал и неприязънта на критиците през 1967, днес плочата се смята за една от най-вдъхновяващите в рок историята. Освен това присъства под номер 13 във вечната класация  на сп. Rolling Stone за 500-те най-велики албуми на всички времена. През 2006, Конгресната библиотека, прибавя записа в своя фонд. 

От 1967 до смъртта си, Лу Рийд изживява бурните години на рокендрола и това да си звезда в тази вихрушка от всякакви изкушения, падения и пиедестали. Разделя се с Нико, с Анди Уорхол, дори с Velvet Underground през лятото на 1970. Заминава за Лондон през 1971. Там работи със Стив Хау, Рик Уейкман. През 1972 издава соло албума Transformer. Дейвид Бауи и Майк Ронсън продуцират албума, за който по-късно Бауи казва: 

„Никога преди не съм слушал нещо подобно. Този албум е като откровение за мен.”

В следващите месеци, албумът се радва на сериозен успех от критиката и публиката, но отношенията между Рийд и Бауи „изстиват”. Следват албумите Berlin (1973), Sally Can’t Dance (1974), Metal Machine Music (1975), Coney Island Baby (1975), Rock’n’Roll Heart (1975), Street Hassle (1978), Live: Take No Prisoners (1978), The Bells (1979), Growing Up in Public (1980), The Blue Mask (1982), Legendary Hearts (1983), New Sensations (1984), Mistrial (1986), New York (1989), Songs for Drella (с Джон Кейл) (1990), Magic and Loss (1992), Set the Twilight Reeling (1996),Ecstasy (2000), The Raven (2003), Hudson River Wind Meditations (2007), The Stone : Issue Three (с Джон Зорн и Лори Андерсън) (2008), The Creation of the Universe (с Metal Machine Trio) (2008), Lulu (с Metallica) (2011). 

През месец май тази година, Лу претърпява чернодробна трансплантация в Кливланд. Малко след това, той пише на официалната си страница, че не се е чувствал по-здрав и силен, но идва фаталният 27 октомври, когато Лу Рийд издъхва в дома си в Саутхемптън, Ню Йорк на 71 години.

David Byrne, Patti Smith, David Bowie, Morrissey, Miley Cyrus, Iggy Pop, Samuel L. Jackson, Lenny Kravitz, Ricky Gervais, Ryan Adams, Elijah Wood, и много други изказа съболезнования и написаха по няколко думи за Рийд. Pearl Jam му посветиха песента си "Man of the Hour", по време на шоуто им в Балтимор, след това забиха кавър на Velvet Underground "I'm Waiting for the Man". И The Killers свириха песни на Velvet Underground по време на фестивала „Животът е хубав” в Лас Вегас.

 

Бившите членове на  бандата, Mo Tucker и John Cale също казаха по няколко думи за Лу.

„Светът загуби невероятен музикант и поет … аз загубих приятеля си”.

Джон Кейл