Това не е най-чаканият албум през 2011, нито пък най-добрия на Uriah Heep, ако въобще можем да говорим за Uriah Heep, тъй като в момента единственият оригинален член е китаристът Мик Бокс. Въпреки това си казах, че трябва да отделя време, за да чуя Into The Wild. Ако не за друго, то поне, заради славното минало и влиянието на групата в началото на 70-те години, когато определено имат влияние. Разбира се, не можем да се сърдим, че звученето на бандата е променено, не можем вечно да търсим нещо, което отдавна е приключило своето съществуване, или нека бъде, своето развитие. Не можем да търсим в банда, която вече близо 40 години е на сцената, перфектна форма, да е вечно даваща нещо различно, свежо, ново. Все пак няма го прекалено изразения хамънд орган на Кен Хенсли, нито слайд солата му, няма ги прогресив композициите, отново на Кен Хенсли, нито перфектните вокали на Байрън, които се носят в унисон с тези на Кен Хенсли, понякога и на останалите от бандата, няма го Гари Тейн-един уникален музикант, истински майстор на бас китарата, няма ги доста компоненти, които едно време са били символи на бандата. Същевременно с това, албумът показва, че бандата държи на това, да остане себе си, поне по отношение на "модерните притурки" така да се каже, в музикалния бизнес, които понякога са доста дразнещи.Това е 23-тият албум на Uriah Heep и получава противоречиви ревюта. Например Брайън Фишър Грифин от Loud online, казва, че "Най-вероятно Мик Бокс и останалите са прекарали последните 30 години в слушане на старите си парчета и тези на Deep Purple от периода им с Йън Гилън", докато Алън Хоулуей от rock united Reviews, пише: "Това е страхотен албум, който би следвало да бъде чут от всеки фен на групата, който ги харесва на живо и, който харесва предишните им албуми."
Моето виждане, относно този албум е, че е приличен хардрок запис, дори има много добри попадения вътре като например песните Trail Of Diamond, песента на Фил Ланзън Kiss Of Freedom и едноименната Into The Wild. Може би Trail Of diamonds се доближава най-много до звука и стила на Uriah Heep от началото на 70-те. В нея има келтски привкус, прогресив нотки, мелодични вокали, които са присъщи за песента на групата от албума Salisbury, а именно The Park. Но със смяната ритъма се отдалечават от Uriah Heep и се доближават до Deep Purple, както твърди и Брайън Фишър Грифин. Kiss Of Freedom е впечатляващ трак, може би най-добрият в албума. Звучи химново: We'll taste, the Kiss Of Freedom,/ It calls our name./ And everyone will shine,/ Truth is yours and mine. Into The Wild също е нелошо парче, с хардрок звучене. И като ли, че не само тук, но и в целия албум Мик Бокс може да разгърне потенциала си на соло китарист по-свободно, отколкото в годините с Кен Хенсли, когато той буквално го засенчва. Факт е, че Бокс не е от най-техничните китаристи, но пък е истински веселяк и ветеран в музиката, така, че изисква уважение.
Into The Wild е добър албум, не бих могла да му дам 6, но не бих и го отхвърлила с лека ръка, както повечето заклети фенове на бандата, въпреки че отчасти разбирам яда им. И все пак доста добра работа на Мик Бокс, Фил Ланзън, Ръсел Гилбруук, Бърни Шоу и Тревър Болдър, който членува в бандата още от периода с Джон Лутън, и който е феноменален басист. Общо взето Uriah Heep никога не са имали слаб басист.
Връх: Trail Of Diamonds, Kiss Of Freedom, Into the Wild
Няма коментари:
Публикуване на коментар